Софийската сладкарница „Цар Освободител“ (известна и като „писателското кафене“), работеща между 1908 и 1944 г., създава приятна творческа атмосфера за общуване между писателите, в което не са рядкост и остроумните шеги.

Грешките относно роднинската връзка между Петко и Пенчо Славейкови не са съвременен феномен, както може би си мислите. Оказва се, че и в средата на 30-те години на ХХ век има хора, които не се ориентират в истината.

Още приживе Вазов бил знаменитост, фигура, предизвикваща силно уважение, но и плашеща с мащаба си. Тези двойствени чувства към народния поет изпитала и Елисавета Багряна като малко момиче.

Станислав Вихров е една от най-мрачните фигури в българската литература – бездарен самовлюбен поет, останал в историята не със стиховете си, а с убийството на хумориста Борю Зевзека и с други грозни постъпки.

Да си учител не е никак лесно и дори Александър Теодоров-Балан научава този урок в Пловдив.

Връзката между писателите и радиото в първите години след зараждането на радиоразпръскването в България е изключително силна.

През 30-те и 40-те години на ХХ век много български писатели предлагат текстове за излъчване по една нова и необичайна за времето си медия – радиото. Сред тях е и Никола Вапцаров.

Романът на Иван Вазов „Под игото“ има толкова много превъплъщения – преводи, филмови екранизации, телевизионен сериал, опера, дори разгневилия литературната гилдия „превод“ на български език.

От 20-те години на XX век изразът „зелен кон“ придобива значение на нещо невъзможно и невероятно и все пак – има ли наистина зелен кон?

Автопортретът е характерен не само за изобразителното изкуство, писателите също го обичат. Ето какво си спомня Иван Карановски за Кирил Христов:

На погребението на Христо Смирненски прочувствено надгробно слово произнася Гео Милев. Двамата поети никога не са срещали приживе.

„Теодор Траянов е редовен посетител на ония заведения – главно кафенета, прочутите виенски кафенета, – където се среща и запознава с артистичната младеж, с литературната бохема.