Антон Страшимиров обичал да пише нощем, да се усамотява в нощната тишина, за да може да се вживее в героите си. А и за да не му се кара жена му, че постоянно пуши.
Пред Константин Гълъбов Страшимиров споделя:
„– Моето творческо време настъпва с настъпването на нощта. Аз създавам тогава героите си и беседвам с тях. Казвам беседвам, защото всеки път, когато мои герои разговарят помежду си, един от тях съм всъщност самият аз, в този смисъл, че моето участие в неговия емоционален и интелектуален живот е по-голямо, отколкото при останалите. Аз влизам в психиката на тоя един, разпитвам другия, възразявам му, хокам го, дори му залепям плесница и го изхвърлям с ритник на улицата, ако е необходимо. Не се смей, Константине! Аз само така пиша и понеже това вживяване е много изморително, затова после, когато започне да се разсъмва и отида да си легна, имам чувството, че съм участвал в скандали или най-малкото в оживени разправии. За мене творчеството е живот. Романите си, драмите си, разказите си аз не съчинявам – аз ги живея нощем, както живеем живота си през деня.“
Страшимиров изграждал героите си върху наблюдавани хора от действителността, но се вмъквал в психиката на всеки от тях, за да може да създаде тази психика. Жена му Стефка добавя и друга причина за тези среднощни усамотения – той не можел „ред да напише, ако не запали цигара“, а тя му се карала за пушенето, тъй като бил сериозно болен.
(Константин Гълъбов. Спомени весели и невесели за български писатели. София: Български писател, 1959, с. 114 – 115)
