Авторите, пишещи спонтанно, без преработки, редакции и различни версии на творбите си, често не помнят какво са написали. Сред тях е Елин Пелин.
В спомените си Тодор Боров описва една характерна случка в това отношение. Няколко дни след публикуването на част от повестта „Земя“ в сп. „Пролом“ през 1922 г. двамата с Елин Пелин влизат в столично заведение. Oт една маса насреща възторжено ги заговаря писателят Симеон Андреев, „Монката“, както го наричали всички:
„– Ей, Пелине, как го написа това нещо – Еньо се хващал от време на време за челото, като че се хваща за джоба си, да провери стоят ли му парите. Чудесно!
Елин Пелин гледаше Монката малко учуден, измънка нещо и когато седнахме след това на една отстранена маса, ме попита съвсем сериозно: „Има ли такова нещо да съм писал в последната книжка на „Пролом“?“ (…)
Това не бе единствен случай, при който виждах, че Елин Пелин като че ли не знае какво е написал в разказите си. Може би тъкмо затова той и не обичаше да говори върху написаното. Така му дошло на перото, така го написал!“
(Тодор Боров. Стъпки по пътя на един дълголетник. 1901 – 1991. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 231)
