В началото на XX век на мястото на сегашния ЦУМ в София имало доста интересни места. Любимо на много писатели, художници и други нуждаещи се творци било така нареченото „Арменско кафене“.
Бончо х. Бонев си спомня как Христо Ясенов го завел там да видят „гениите какво правят“:
„Това бяха Иван Ст. Андрейчин, Страшимир Кринчев, Димчо Дебелянов, Петър Генов, Рафаел Тошкин, Владимир Анастасов – Пепо, Стоян Дринов, Иван Арнаудов, Димитър Бабев, Минко Неволин и много други – постоянни посетители на кафенето, които прекарваха дълго време там в разговори, в игра на карти, сърбайки вкусното, току-що смляно кафе. Тука то струваше пет стотинки, а в големите кафе-сладкарници – 10 стотинки, качествено бе по-хубаво. Ето защо привличаше много бедните и безработни писатели.“
Константин Гълъбов си спомня как Пенчо Славейков разпалено му се карал да не посещава „Арменското кафене“, където ходели само „литературните маниаци“ – „декаденти“ и „въшльовци“ в буквалния и преносния смисъл. Славейков искрено се възмущавал от тези „рошави младежи“, с които Иван Ст. Андрейчин искал в списание „Нов път“ да обновява литературата ни:
„Негова цел е да поведе литературата ни по пътища, които водят направо към кабаретата и заведенията за пушене на хашиш, а оттам към болниците и затворите. Аз тая парижка атмосфера в литературата не харесвам и да имам власт, ще забраня това списание, та да се разбере, че не може така лекомислено една литература, укоренена в голямото дело на Петко Славейков, на Ботев, на Каравелов, на Чинтулов, ако щеш дори, и в дивната народна песен, да се смъква от ведрите висини на Балкана в смрадните парижки вертепи.“
(Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1965, с. 398 – 399.
Константин Гълъбов. Спомени весели и невесели за български писатели. София: Български писател, 1959, с. 81 – 82)
