Приятелите на Ламар си спомнят за него като за добър човек, сърдечен и топъл. Той се отнасял добре с хората, но особена слабост имал към птиците.
Крачун Павлов разказва:
„Ламар обичаше не само хората, но и птиците. Не един път съм го сварвал зимно време на двора да им троши хляб. С тях той разговаряше като с хора. Те вдигаха човки и го гледаха като приятел. Наричаше ги моите птици. Най-много обичаше едно малко птиче, което външно се отличаваше от другите – с тънки крачета и златна гушка. За него казваше, че е най-красиво и всякога броди самичко… Когато имаше силен снеговалеж, който бързо покриваше натрошения хляб, Ламар го поставяше върху покрита плоскост. Така спасяваше своите птици през зимата.“
(Людмил Стоянов, Чудомир, Ламар в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1981, с. 779)
